Нешка Робева е легенда в спорта. Докато тя бе треньорка на националния ни отбор по художествена гимнастика, нашите грации бяха непобедими. А публиката скандираше: „Нешка няма грешка!”. Днес жената, донесла на България килограми злато във формата на медали, пак жъне успехи, но вече в друга сфера – градинарството. Откакто не се занимава с обучение на състезателки и създаване на хитови танцови спектакли, тя прекарва времето си предимно в село Трудовец. Там „Уикенд” я откри и в разгара на извънредното положение, въведено заради Ковид 19.
– Г-жо Робева, как минават дните ви в с. Трудовец? Откога сте там? След края на извънредното положение ще се приберете ли отново в София?
– Когато реших и потърсих свободата си, като обявих отказа си от треньорска дейност, директно се отправих към Трудовец. Беше краят на февруари. От тогава не съм се връщала в София, но столицата не ми и липсва. Преди време журналисти, сред които и един ваш автор, твърде настоятелно и „добронамерено“, ме посъветваха „да си гледам старините на село“. Е, вече мога да ги зарадвам, че го правя. И само от неудобство няма да споделя щастието, което изпитвам. Въпреки, че съвсем не ми е ясно, какво значи човек да гледа старините си… Може да ги гледа само в огледалото, където те не са за гледане… Затова и при мен в Трудовец огледалото не присъства. Дните на село минават светкавично. Цял ден съм на двора, но работата не свършва.
– Спазвате ли мерките за предпазване от коронарируса?
– Да, определено! В интерес на истината карантината не ми тежи. Тук имам изключително много работа. С мен са внучката и двамата ми племенника. Бях забравила, какво е да имаш и семейство, освен работа. Забравила бях, какво е вечер да се съберем заедно, да приказваме, споделяме, да се радваме на детето… А внучката да говори, говори, говори… Да ни весели и разсмива. Два месеца и половина съм с Рада. Като треньор, отдадена на отговорности и задължения, не успях да прекарам толкова време с дъщеря си.
– Какво ви липсва днес? Кое ще е първото, което ще направите, след като заразата бъде овладяна и свалят карантината?
– Липсват ми само дъщеря ми и неколцината приятели. Мисля за тях, иска ми се да ги поканя тук. Със съседите решихме, че след епидемията ще си направим обяд или вечеря на една маса, а не през оградата. Ще има салатка с ракийка, която и сега си пийваме, но от разстояние. Ще отида до София и ще взема приятелките си, за да се насладят и те на красотата, с която не се свиква и която не омръзва, до която огромна част от хората не се докосват, забързани в нещо, което наричат живот, а е чиста глупост – амбиции, бутане с лакти и всичко възможно, удари под кръста за едното трупане. Глупост и пропилян живот!
– Страхувате ли се за здравето си и това на близките ви?
– И да, и не. Страхувам се от залежаване и то заради близките ми. Притеснявам се и за тяхното здраве. Останахме толкова малко, иска ми се да ги имам до края, без да им тежа. Много искам, нали?
– Ще се промени ли светът след коронавируса?
– О, да, задължително! Не съм сигурна, каква част от хората осъзнават, какво става, и по-важното – какво ни очаква. Мисля, че историята с вируса съвсем не е приключила, по-скоро тепърва предстои. Карантината не е най-страшното, което докара на човечеството Ковид 19. Животът в така наречения цивилизован свят ще се преобърне. По-страшно от жертвите по време на пандемията ще бъде приспособяването към новия
начин на живеене. Кои ще се приспособят? Какво очаква тези, които няма да съумеят? Накрая, колкото и да не ни се иска да признаем, ще се стигне до това, което наричаме естествен подбор. Подобни изводи са в полза на бедните и неразглезени от високият стандарт на живот в „проспериращите“ демокрации. Впрочем това са само мои мисли. Кой знае? Някой някъде знае…
– През живота си досега поставяна ли сте пред друго голямо изпитание, каквото е коронавирусът в момента?
– В личен план – да. През 1989 и през 1999 г. И в двата случая ставаше въпрос да напусна България и да търся практикуване на професията си извън нея и срещу нея. В исторически план? Чела съм много и за блокадата на Ленинград, и за концентрационните лагери по време на Втората световна война. И за чумните епидемии… Хората периодично се подлагат на самоунищожение предимно от алчност и глупост, което си е чиста лудост. И няма никакви поуки! Единствената надежда е, че въпреки всичко, не се свършва човечеството.
– Вирусът нанесе много щети на света. Спряха първенствата, отмениха дори олимпийските игри в Токио… Колко време ще е необходимо на художествената гимнастика да се съвземе от удара?
– Без спорт състезателен, зрелищен, комерсиален – може. Другите дертове са по-тежки и не търпят дълго време за размисъл. Необходими са спешни мерки в няколко жизненоважни области. А който иска, винаги ще
намери начин да спортува. В художествена гимнастика като треньор съм преживяла бойкот на световно първенство и две олимпиади. Знам какво е
за спортиста подобно нещо, но животът не спира и труд на вятъра не отива.
– Чувате ли се с Илиана Раева? Опитвате ли се да й вдъхнете надежда?
– Спазвам карантината във всички отношения. Правя разлика между оптимизъм и надежда… Някои са оптимисти, други таят надежди.
– Трудно ли взехте решението да се откажете от треньорството? Не усещате ли някаква празнота в момента?
– Отдавна трябваше да проумея някои неща. Не усещам празнота. Еднообразието ме убива. А съвременната гимнастика е точно това. Не усещам празнота и защото поддържам непрекъсната връзка с децата и колегите. Всяка вечер, когато успея да се добера до компютъра, гледам клиповете, давам указания, радвам се на сътвореното. Мисля, че карантината ще се отрази добре на някои от децата.
– Да разбираме ли, че повече няма да стъпите в залата?
– Не съм се заклела, че няма да стъпвам в залата, ще помагам, ако пожелаят. Ще помагам ако някои хора, които не различават чалга от фолклор и които определят класиката за отвратителна, се поусетят и откажат от ролята си на богоизбрани всезнайковци… Има много „ако”. Може би коронавирусът, ще попречисти някои задръстени умове. Не бих се върнала към треньорсвото ежедневно, десетчасово. Бих оказвала помощ и то само при условие, че съм потърсена от състезател или треньор, който е осъзнал, че към високите върхове със сервилничене и подклякане не се върви. За това се иска характер. Народът казва „дупе”… А иначе задници, колкото искаш.
– Въртят ли се в главата ви нови спектакли, хореографии?
– Непрекъснато гледам спектакли и слушам музика. Приятели ми изпращат във фейсбук. Всеки ден се докосвам до нечий творчески гений, изпитвам радост и преклонение. Оттеглих се и не бих започвала отново. Имам интересни предложения за работа… Не правя дългосрочни планове.
– Чувствала ли сте се някога неоценена, неразбрана?
– Неоценена от състезателните си години – не. Подценяваха и унищожаваха състезателки, с които работех. Тяхната вина беше само тази, че не се отказваха от тирана Нешка Робева. Виновна се чувствам пред тях. Много пъти съм била неразбрана, но това никога не ме е притеснявало особено. Тревожа се, че аз не мога да разбера някои хора. И все не мога да науча един урок: „Не спори с глупак и не се опитвай да разбереш объркания му ум“. Ако изобщо го има, ако не е запълнил и последните си гънки с ботокс.
– Най-обидното определение, което са ви лепвали през годините?
– Имаше много и преди – когато нямаше свобода на словото и печата, и още повече сега. Дадох под съд „Работническо дело“ през 1989-а за клевета. Не го осъдих.
– На 26 май навършвате 74 години.
– Така ли?! Не знаех. Впрочем знам, но не ги усещам годините. Единствено вечер, когато изляза от градината по втора клекнала позиция… На 26-27 г. –
последните от състезателната ми дейност, излизах от залата по същия начин. Понякога, когато не работеше асансьорът, долазвах до шестия етаж на четири крака. Така че не мога да осъзная разликата.
– Променена ли е Желязната лейди?
– Желязна лейди никога не съм била. В някои отношения съм неотстъпчива, но желязна – никога. Сега съм медна баба. Гъвкава като мед, сладка като мед. Особено ако пред мен е Рада или някой фарфалак от залата.
– Кои са грешките ви от миналото?
– Грешки много – не е за разказване. И в личен, и в обществен план.
– Отговорностите ви днес?
– Мислех, че съм се отървала от тях, докато не се забих в градината. Всяко цвете, дърво или животинка изискват огромна отговорност. За всичко съм отговорна аз. Налудничаво ли ще прозвучи, ако призная, че страдам за всяко загинало цветче или за попарените от сланата дръвчета, за безбройните им болести? Поисках да избягам от всякакви отговорности, но се натоварих се с още повече. Имам и такива, които съм поела към хора, които си отидоха от този свят. Ще направя всичко, което е по силите ми, да ги изпълня.
– Какво може да ви натъжи?
– Много неща ме натъжават. Споменах за поети обещания, ангажименти. Преди години един наглец с подправени документи, се опита да присвои вила, която бяхме строили с бившия ми, вече покоен съпруг, в балканското село Оселна. Целият окръг знае, че е моя. Имам нотариален акт, плащам данъци и такси. Той също получил – по търпимост! Оказа се, че адресът, който по-рано се водеше „камик“, сега се оказа „падина“! Кой сменил адреса и кога – никой в селото не знае. Поземлената не била длъжна да уведомява дори кмета! Юнакът-апаш се беше опитал да продаде вилата. Предложи ми пари, но отказах заради принципа. Заплаши, че ще ми е трудно в съда. Заплаши и кмета.
– Как защитихте собствеността си?
– Дадох го на прокурор и съд. Спечелихме пред прокурора. Вече четвърта година чакаме решение на съда – ние и нашите приятели в същото положение. Той имал право да си живее там, а ако ние отидем, ще ни обвини в самоуправство. Съдът не гледа делото. Може би във Врачанско са затрупани с работа… Или пък юнашките заплахи действат… Или подсказванията, че всички са навързани като свински черва, са верни… Не ламтя за имоти. Въпросът е, че в селото има деца. Имат млад и инициативен кмет, правят спорт, футбол. Обещах, че ще си върна имота и с дъщеря ми ще го подарим на децата от Оселна. В продължение на четири години се докоснах до невъобразими идиотизми.
– Какви идиотизми?
– При вещите лица се оказа, че планът не е съвсем спазен. Петстотин квадрата са сипей. Била съм го взела с привилегии. Била съм член на БКП… Законът тогава бил такъв, а сега инакъв. Да мълча, за да не ядосам съдийката ли? Аз мълчах, ние мълчахме, всички мълчим, а престъпниците са на свобода! Него никой не го съди, той е „миличкият”! Опитал се да открадне само два имота… И още какви са зулумите му, никой не го е еня.
– Други подобни случаи в живота имала ли сте?
– С шефката на спортен клуб „Левски” – Цветанова, се обърнахме с молба да ни бъде върнато това, което ни принадлежи. Беше оставено на съхранение при стар приятел и по стечение на обстоятелствата е преминало в ръцете на две дами. Представихме им документи, поискани от тях, но отговор не получихме. Изпратихме им нотариални покани – едната се крие. Повторихме същото действие, за да не се стига до по-крути мерки, но ефектът е същият.
– Отказахте ли се?
– Подадохме жалба до Районна прокуратура, но я отхвърлиха. Не бяхме поканени дори на изслушване. Обжалвахме пред Градска прокуратура – същият отговор. Обжалваме до Апелативна прокуратура, която разпореди на Районна да започне разследване по случая. И тук дойде голямата изненада. Районна прокуратура възрази пред Върховна касационна прокуратура срещу решението на Апелативна, като отказва да го изпъни! Нямам обяснение защо се получава така. Защо отказват да разследват, не изслушват дори жалбоподателя, не преглеждат документи и не разпитват свидетели? Явно незаконно задържана собственост не е престъпление! Всички юристи, с които споделяме случая, остават буквално с отворени усти. Няма да се откажа. Поела съм ангажимент.
– Към какво сте непримирима?
– Все още към липсата на справедливост. Към страха тя да бъде търсена и отстоявана. Страх пред опасността да бъдеш унижен, оклеветен, да изгубиш…
– Как сте със здравето? Често ли ходите на лекар? Заболяването на очите ви – макулна дегенерация, прогресира ли?
– Миналата година изкарах заболяване, което по всички симптоми си беше коронавирус. Доста поражения понесох, но оцелях. Добре съм. Благодаря на приятелите и лекарите от Първа градска. За съжаление заради карантината пропуснах процедура, безкрайно необходима за очното заболяване, но в края на краищата, всеки трябва да поеме отговорности и да понесе последствия. Засега другото е добре.
– През 1996-а леля Ванга, с която бяхте много близка, ви е казала: „Нешке, ке ни гази короната”. Беше тиражирано в много медии това…
– Не е казвала пред мен нищо подобно. Пред мен е говорила, че човешката алчност ще унищожи земята. Че хората ще се върнат към селото. Че ще се появят болести, по-страшни от рак и СПИН, но дотогава върху нашите гробове, отдавна ще расте трева. Все пак има известна доза оптимизъм…
Коментарите са затворени.