Publisher Theme
Art is not a luxury, but a necessity.

Гала в най-откровеното си интервю: Ако можех, бих родила от Стефан, но Господ не е решил да имаме още едно дете

Повечето хора вероятно не знаят, но Ники Кънчев е преди всичко журналист и след това шоумен. Години наред работи в пресата, след което се отдава на телевизията. Повече от 20 години продължава шоуто му по „Дарик радио”. От скоро Ники Кънчев прави и видеоинтервюта за сайта „Топновини”. В рубриката му  „Важното за теб” преди седмица гостува и Гала, която много рядко говори за личния с живот. „Уикенд” публикува с незначителни съкращения разговора му с водещата на предаването „На кафе”.



– Гала, ти си модна и телевизионна икона. Как го постигаш толкова дълго време?
– Не знам дали съм нито едното и нито другото и не мисля, че полагам някакви специални усилия, за да бъда икона. Аз съм изключителен работохолик, перфекционист и много педантична, когато си върша работата. Мисля си, че това отношение към детайла, към всяко нещо, което правя, води до добри резултати. Ако това ме е превърнало в икона, значи на това се дължи. По отношение на модата заслуга има стилиста ми Кремена Халваджиян. Заедно през годините сме градили телевизионния ми стил. В живота съм доста небрежна и не залагам толкова на нещо специално и модно. Предпочитам повече да ми е удобно и да се чувствам аз красива в дрехите, които съм избрала. Не толкова да са модерни.


– Символ си на женственост, на стил, на класа. В същото време и на професионализъм. Как го поддържаш? Как го усъвършенстваш? Минават години. Не искам ключовото тук да е „години”, но конкуренцията е на два метра от теб. Тичат на съседната писта нови и нови играчи…
– Де да знам. Наистина, съвсем отговорно го казвам. Не е някаква такава суета „Ами то някак си даром ми е дадено”. Не е така, но наистина не полагам някакви специални грижи за това. Не гледам кой тича в съседните коридори. Гледам си в моя коридор и наистина се опитвам да бъда перфектна, по моите разбирания, в това, което правя. Аз не излизам никъде през седмицата. Петък и събота са вечерите ми, в които мога да си позволя да изляза. Не ходя на събирания, на купони. Всяка вечер чета и се готвя за следващия ден, както обикновено казвам, като за изпит. Наистина се готвя и смятам, че изпитът ми е пред цялата ми аудитория на следващия ден. Ставам в 5,30 ч. всяка сутрин. Ако ме питаш за някакви хитрости, такива женски, да мога да кажа нещо… Но нямам нещо специално, с което така да елиминирам конкуренцията, не я гледам, не я виждам. Когато някой направи нещо хубаво, го забелязвам и се радвам, че е така.


– Сякаш ставаш по-добра, и по-добра, и по-добра…
– Е, това сигурно е опитът. Някак си рутината сякаш не взема връх. Дължи се сигурно на това, че аз винаги се съмнявам в себе си. И аз винаги се старая много да се справя, за да не би да се окаже, че съм права и не съм достатъчно добра… Съмнения, които винаги съм имала и винаги нося със себе си. И заради това полагам много старание.


– Т.е. някогашното „момиче на късмета” не вярва толкова на късмета, колкото упорито работи?
– Ами много работя. Със сигурност имам късмет. За да се случи да съм тук днес, седнала срещу теб, сигурно имам късмет. Защото когато тръгнах в началото, първо беше въобще късмет, че се появих на телевизионен екран, второ не съм си представяла никога, че ще правя това, което правя днес.


– Дори голяма част от твоите колежки от въпросното предаване не правят това. Т.е. отново говорим за характер, за борбеност, за други качества, а не за външен вид и късмет.
– Специално в началото, в „Невада”, мисля, че се случи по две причини. Първо, аз бях много усмихната във време, когато излизаше модата на „сърдитите млади хора”, което така продължи доста напред във времето, всички леко начумерени… „Ох, всичко е досадно, ама хайде добре, ще покажа тези предмети, за които съм дошла”. Аз бях ведра и много усмихната и мисля, че това се хареса на хората и ме открои от повечето хора. Продуцентите си казаха думата тогава. Нещата, които изискваха от нас. И сигурно и името, по-различното на фона на другите. Също може би е оказало влияние.


– Като заговорихме за имена. Какво е взела от теб Мари, прекрасната ти дъщеря, и в какво си приличате?
– Чакай, че се замислих, приличаме ли си в нещо. Шегувам се. Мисля си, че много прилича на мен, като темперамент, като чувствителност, като отношение към хората, като начин, по който говори с всички останали, като любопитство към това, което ще й кажеш, когато те попита. Мисля си, че би била добра за нашата професия, което тя категорично не иска да го прави. Точно заради това, че аз смятам, че силно качество на добрите водещи е искреното любопитство, не просто задаването на въпроси. Тя носи такова любопитство към хората, към живота, към всичко, което се случва…


– Но не иска да върви по твоите стъпки.
– Не, по никакъв начин.


– Т.е. хем си пример за подражание за нея, хем не си…
– Не знам. За професия едва ли съм пример, иначе, разбира се, че си мисля, че ме обожава. Наистина, както и аз нея. Но не иска да върви по моите стъпки.


– Гала, защо хората се разделят? Защо се стига до такъв момент? Ти също го премина.
– Да, преминах го… Не знам, едва ли някой встъпва във връзка, давайки си сметка, че ще дойде и този момент на раздялата. Мога да кажа грешките на младостта, когато вярваш, че някои неща ще се променят във времето и ще се случат по начина, по който ти очакваш, по начина, който на теб ти харесва. Сигурно и при мен е имало нещо такова. Не мога да ти кажа, но в един момент разбрах, че много неща, с които правя компромис, не ми се иска да правя повече компромис.


– Между другото, направи ли всичко възможно, за да спасиш тогавашната ситуация?
– Мисля си, че да. Сега вече съвсем мисля, че да. Защото ние с бившия ми съпруг минахме през много тежък период, за който въобще не се знаеше. Ние живеехме, вече разведени, известно време. Ходили сме при брачни консултанти по моя инициатива. Опитвала съм да правя някакви крачки към това да се оправят нещата, да се случат между нас двамата. И съм от хората, които не вярват в клишето „абе то счупеното не може да се лепи, там, където е текло, пак ще тече”. Имала съм много огорчение, имала съм разочарование, чупило се е, лепила съм и съм продължавала напред, но в един момент просто повече не можеше… Днес не мога да извадя една причина. Някак си, чувствах се все гледана под лупа, все недоволни нещо от мен, а аз си мислех, че правя всичко в тази връзка, че давам всичко в нея.


– Как ти се отрази това, тези трудности в професионална гледна точка? Отиваше ли на работа без настроение?
– Искам да ти кажа, че професията може би ме спасяваше по някакъв начин. Защото, отивайки там…


– Остров…
– Да, остров. Оставях извън него всичките тревоги, всичките недоразумения, неуспехи в дома ми. Там дишах, вършех нещо, което обичам. Започвах да се чувствам по-спокойна и по-сигурна. Слава Богу, че този разрив във връзката ми не дойде в началото, когато започна „На кафе”, защото щеше да е за мен пагубно. Това ми беше много труден период, 2000 година, когато ми казаха, че ще водя живо, 3-часово предаване. Бях много уплашена, въобще не знаех как се прави такова нещо. Бях сигурна, че ще е някакъв грандиозен провал. И когато се случи вече раздялата ми, бяха минали няколко години. Бях видяла, че се справям, че ме харесват, че мога да правя това нещо и бях започнала много да го харесвам. Аз се влюбих в тази работа. Тя ме караше да се чувствам спокойно и добре. Така че ми помогна много да преживявам всички други неудачи в личния ми живот.


– Намерила си другар, партньор в лицето на работата.
– Да, точно така.


– Със Стефан сияеш. Заедно сте. Усмихва те, грижи се за теб. Ако времето позволяваше, би ли го дарила с рожба?
– Ами бих. Сигурно бих. Понеже ще си припомниш какво каза той в „Биг Брадър” сигурно. Ние със Стефан сме вече 14-та година става заедно и аз от самото начало… Стефан има едно дете, Никол. Тя вече е голяма. От самото начало знаех, че той смята, че си е изпълнил това задължение да бъде баща, достатъчно му е, няма някакво специално, умилително отношение към децата, да жадува, да иска да има голямо семейство с много деца. Но той знаеше, че аз искам още едно дете. Истината е, че Господ не е решил да имаме още едно дете, защото не сме правили нищо, за да се пазим да нямаме още едно дете. Не сме правили и нищо, за да го имаме на всяка цена. Ако се беше случило, щеше да се случи. Не се е случило, така е трябвало.


– Будиш ли се сутрин с чаша кафе, преди да отидеш на работа? Той ли ти го поднася, ти ли му го поднасяш?
– Будя се сутрин с чаша гореща вода и Стефан ми я поднася. Знаеш ли, когато Стефан се появи в живота ми, аз за първи път имах в живота си грижовен мъж. Грижовен в този смисъл наистина да ме попита: студено ли ми е, жадна ли съм, имам ли нужда от нещо. Съвсем елементарни, битови неща, но така се е случило, че Константин не беше такъв човек. Той обичаше да живее, да свети, да блести, да е забавен, да радва хората около себе си, но вкъщи… беше си друг тип връзка и човек. Така че сутрин гореща вода ми носи Стефан, докато аз преглеждам за последно в леглото сценария. Пия понякога и кафе.


– Ако трябва да си гледаш сама на кафе, какво от бъдещето виждаш? И какво от миналото искаш да забравиш?
– Много неща искам да забравя от миналото. Моменти, в които съм реагирала, гневно, може би несправедливо понякога към хората около мен, които най-много обичам. Майка ми, милата, търпи всичките ми, такива трудни моменти, когато изригвам като вулкан и тя е насреща, защото все на някой трябва да се навикам. Тя е толкова благ и прекрасен човек, че мълчи, изчаква ме да излея всичко, което имам, и продължаваме натам, пак така обичащи се. Това е и едно от нещата, за които се моля често: да съм малко по-толерантна и по-внимателна точно с най-близките ми хора. Защото, така както си мислят, че съм деликатен, търпелив човек, към близките си не съм такава. Никак, и към детето ми, и към майка ми съм остра, крайна, бързо искам да се случва. Аз съм нервак малко, всичко искам да е подредено. Искам да има дисциплина, всичко, както аз си представям, малко контролиращ тип съм…


– Какво те прави истински щастлива и те кара да се чувстваш истинска жена?
– Не знам… Малко сигурно е клише, но като се погледна в очите на Стефан, да се видя там такава, каквато искам аз да се видя. Много жена, много харесвана, много желана. Имаме тези моменти, в които се виждам такава в очите му, и тогава мога да полетя и да направя чудеса.


– Завиждам му на Стефан. В края на нашия разговор питам всичките си гости: кое е важното за теб?
– Сигурно, което е важно за 90% от хората, детето ми, майка ми, все повече близките ми да са живи и здрави, защото неотдавна преживяхме една голяма семейна трагедия… (Гала визира убийството на племенника си в САЩ миналата годна, за което „Уикенд” писа – б.р.) Така, че иска ми се хората около мен, близките ми, приятелите ми да са здрави и някак си да ги виждам, че се чувстват добре, защото аз съм от хората, които, каквото и да постигам, каквото и да правя, и да имам възможности, и финансови, и успехи в моята си сфера, ако хората около мен не се чувстват добре, не мога да съм щастлива. Аз съм постоянно тревожна, постоянно се взирам в някой, какво трябва да направя, защо не се случват нещата при него и се опитвам някак си да помогна, неуспешно в повечето случаи, но не мога и да съм щастлива. Така че, това. 

Прегледана: 3394

Коментарите са затворени.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече