Макар и сам по себе си мит, Дейвид Бeйли е сред най-влиятелните съвременни фотографи. Той кове образи-икони, запечатва енергията на времето, твърди, че никога не е искал да се занимава с модна фотография и вероятно затова създава едни от най-вълнуващите портрети. В интервю пред GQ той неохотно се разчувства за периода, на който дължи най-голямата си слава – началото на 60-те.

Пред януари Дейвид Бейли навърши 78. От първата му корица за “Вог” през февруари 1961 са минали 55 години. В резерва му има над 20 публикувани книги, стотици корици на списания, повече от 20 големи самостоятелни изложби, а архивът му съдържа толкова много “култови” фотографии, че би могъл да облепи Турбинната зала на Тейт Модърн два пъти.

Vogue 100

Без съмнение той е работохолик, винаги е бил и винаги ще бъде. Критиците сравняват работите му с тези на най-големите художници на ХХ в. – Пикасо (главното му влияние) и Бейкън (с когото са се познавали). За Бейли не е необичайно да направи три портретни сесии за ден; понякога изпълнява повече от десет отделни поръчки за седмица. Очевидно, все още е в сериозно обръщение. С времето митологията около личността му – начина, по който работи, агресивното му поведение, упорития му чепат характер – само се е засилила. И физически, и вербално, присъствието му не просто не може да остане незабелязано, то тежи и изпълва всяко помещение. Облечен най-често в раздърпана, зацапана памучна фанела и размъкнати стари джинси, по време на снимки Бейли ласкае, флиртува, ругае, обижда, не изпуска обекта си от поглед и дори танцува около него, за да направи снимката, която иска. Подходът му обезоръжава, или най-малкото обърква.

Бейли е първият човек зад обектива поне в Англия, който е станал толкова популярен и желан, колкото рок звездите и моделите, които е снимал. Той е прототипът на фотографа в знаменития  “Фотоувеличение” на Антониони . Макар че изобщо не бил доволен от избора на Дейвид Хемингс за ролята. “Не разбирам защо не взеха Терънс Стамп. Той поне не е женчо, пък и е от Ийст Енд като мен.”

Митологичният образ на фотографиите на Дейвид Бейли и митологичния ореол около самия Дейвид Бейли, се дължи най-вече на периода, с който той е най-известен и за който най-неохотно говори – началото на шейсетте. “Шейсетте бяха велики за мнозина от нас, или поне за сводниците от Лондон като мен, които правеха снимки, или филми или станаха Мик Джагър... питайте обаче някой миньор от Южен Йоркшир за шейсетте и той ще ви каже колко точно велики в действителност са били.”

При цялата си скромност Бейли е част от едно течение (наред с Терънс Донован и Брайън Дъфи), което променя вида и внушенията на медията – независимо дали става въпрос за модно списание или “сериозен” портрет. Те са живели и работили през най-продуктивния по отношение на знаменити образи период. Преди тези грубовати мачовци да влетят в студиата, светът на лъскавите списания, моделите и скъпите дрехи е бил непробиваемо буржоазен, красивичък, подреден, с добри обноски. Както Дъфи веднъж заяви: “Преди 1960 модният фотограф беше висок, тънък и обратен... ние бяхме различни: ниски, дебели и хетеросексуални!”

Част от най-известните портрети на Бейли са правени за един проект, озаглавен David Bailey`s Box of Pin-Ups, (Pin-up са момичетата, чиито снимки войниците са закачали по шкафчетата си), издаден през 1964. Тук са  Мик Джагър с кожена яка като ескимос; Сесил Бийтън с Рудолф Нуреев, Анди Уорхол, Майкъл Кейн с незапалена цигара и очила с дебели рогови рамки, Дейвид Хокни, Джон Ленън, Пол Макартни – изчерпваща колекция на модния лондонски артистичен свят, събрана в момента на разцвет. Благодарение на патрони като главната редакторка на американския “Вог” Даяна Врииланд, най-големият съюзник на Бейли в Щатите, в началото на 60-те, изображенията му започват да се разпространяват по целия свят и когато David Bailey`s Box of Pin-Ups излиза, авторът й става толкова известен, колкото и тези, които е фотографирал.

“Мразя да изпитвам носталгия по 60-те” - казва днес фотографът. Защо? Защото нищо не си спомняте от тях? “Не, аз никога не съм взимал дрога. Мразя да се връщам към шейсетте, защото винаги когато срещна хора оттогава, те започват да опяват колко били велики шейсетте. Сега са велики времена! Винаги съм искал да живея в настоящето, а не в миналото. Защо си мислите, че ще стоя тук с вас да си бъбрим за добрите стари времена, когато имам толкова неща за вършене?”

Това е важен аспект от Бейли – с единия си крак той е в миналото, а другият вече пристъпва в бъдещето – това не просто го поддържа и го кара да работи по 12-13 часа дневно, но и прави снимките му така съвременни. Като работещ фотограф Бейли е най-доволен, когато напълно може да забрави миналото. Проблемът е, че миналото не го забравя. За да се разбере какво е станало с Бейли през 60-те – защо неговите работи са толкова радикални и защо и днес е толкова влиятелен, трябва да се върнем и да вникнем какво е било да си фотограф в онези времена.

“Бяхме толкова млади. Не мисля, че Бейли или който и да било от нас си е давал сметка какво върши – казва Джейн Шримптън, която днес е на 74. - Тогава бяхме направо деца, аз бях на 18, когато за първи път работих с Бейли. Срещнах го на покрива на “Вог”. Не можех да кажа дали той ме е харесал, или аз съм го харесала. Ние имахме връзка и като всяка връзка, тя беше различна от всички други. Така беше в Лондон в началото на шейсетте, всякакви неща се случваха наоколо без изобщо да си даваш сметка за тях. Което не значи, че Бейли не беше амбициозен; напротив той винаги е искал да бъде по-добър от всеки друг.”

Сред купищата снимки, които двамата са правили заедно е една знаменита серия, правена за “Вог” в Ню Йорк през 1962. Името й е New York: Young Idea Goes West. Шримп, както става известна манекенката, позира на една манхатънска пресечка с леко отегчен и замъглен поглед, заобиколена от реклами, табели, таксита и колички за хот-дог. Снимките изглеждат неаранжирани и реалистични. В дясната си ръка Шримптън държи плюшено мече – самата невинност, която много скоро ще бъде похитена и развратена. Като изключим добрата композиция от съвременна гледна точка снимката е съвсем нормална и не можем да разберем какво пък толкова е предизвикала. Но навремето е била революционна. “Тук е целият Бейли - чаровникът, трепкащото с мигли момче, изпълзяло от Ийст Енд и очароващо всеки, когото срещне. - обяснява Робин Мюър, историкът на “Вог”. - Серията Young Idea е пълна с добре пресметнати влияния. Тя най-малкото е заснета с 35 милиметрова камера, което беше немислимо за света на висшата лъскава фотография. Свежестта на Бейли идва оттам, че той никога не е се е опитвал да направи “снимка за Вог”, той просто прави онова, което смята за най-добро.” Никога преди модните фотографи не са били така чувствителни към сеизмичните промени, случващи се с популярната култура. Онези снимки са пример за подхода на Бейли през целия му живот – той троши формалните, вкостенени конвенции на модната фотография и освобождава жанра. Той не просто е свидетел, но и най-влиятелният историк на периода.

“Никога не съм искал да ставам фотограф – обяснява Бейли. – Исках да бъде орнитолог, нещо като Дейвид Атънбъро на 40-те. В списания като “Тайм” и фотографските журнали започнах да се вглеждам в работата на останалите фотографи. Но никога не съм ги приемал като художници – за мен Пикасо и Брак бяха художници. Но искрата все трябва да е била запалена по някакъв начин. Като дете рисувах, прекарвал съм часове в прерисуване на героите на Дисни.” След като е бил във военновъздушните сили, Бейли се връща в Лондон през 1958 и започва работа за различни рекламни агенции, надявайки се някой да го вземе за ученик. След няколко месеца постъпва при Дейвид Олинс силно консервативен фотограф, редовен сътрудник на различни дамски списания.

 

“Бях по-малко и от асистент – спомня си Бейли. – По-скоро момче за поръчки.” След шест месеца, в които не е научил друго, освен да тича и да изпълнява различни задачи, започва работа като втори асистент на Джон Френч. “И там научих много малко, но Френч работеше за “Вог”, “Харпърс базар” и други престижни списания, чиито клиенти бяха обратни и нормални, модели, хора от работническата класа, светски личности... тази среда ме научи повече на това как да работя с хората, отколкото как да снимам кадъра, който искам.”

Всъщност на този етап от кариерата си Бейли е искал много повече да се занимава с фотожурналистика, отколкото с мода или портрети. В студиото на Джон Френч той получава свобода и е насърчен да експериментира със светлина, да снима на открито, използва сестра си Телма и приятелите си като модели и обекти. Още тогава личи предпочитанието му към студийната фотография, но също интересът му да улови емоциите на обекта, вместо да прекара часове композирайки идеалния кадър. С времето бързият му стил на снимане се превръща в есенцията, която прави от образите му икони, мощни и въздействащи.

Vogue 100

В началото на шейсетте той работи предимно за всекидневници, но големите модни издания вече са усетили промяната във въздуха и нуждата от нов свеж поглед. “Вог” ми се обадиха и ми предложиха договор – обяснява Бейли самодоволно. – Беше февруари, аз бях на 28 и месец преди това се бях оженил. Отказах им. Нямах представа какво реално представлява “Вог”. Парите, които ми предлагаха бяха по-малко от това, което заработвах. Така че им казах да си гледат работата.” От “Вог” обаче проявяват настойчивост и накрая Бейли подписва. “Ако някой ти предлага по цял ден да снимаш красиви момичета в рокли, нямаш възможност прекалено дълго да отказваш. Но не съм забравял и за миг, че съм там, във “Вог” и останалите модни списания за това – да продавам рокли. А никога не съм искал да бъда моден фотограф. Хората винаги са ме интересували много повече.”

david bailey:

Наблюдавайки днес как Дейвид Бейли снима портрет, можеш да усетиш нуждата му от партньор, който му дава “нещото”, а не просто стои и позира. Когато за първи път вижда Джийн Шримптън на покрива на офисите на “Вог” преди повече от 40 години, разбира че е открил ако не музата си, то поне човекът, който е склонен да взаимодейства с него и пред и извън обектива. Не е било просто факта, че Шримптън е изглеждала страхотно в различни дрехи, а по-скоро факта, че без тях е изглеждала още по-добре. Без дрехи или друг продукт за продаване по себе си, портретирането му позволява да се съсредоточи върху други аспекти от живота на обекта си. Той е изковал този маниер на работа и му остава верен за повечето си фотоси – близък план, черно-бяла лента, бял или сив фон.

“Повечето от работата по един портрет е свършена преди обектът изобщо да застане пред обектива и да почне да се опитва да позира и да прави глупави гримаси – обяснява той. – За мен това е почти физическо усещане, независимо дали обектът е мъж или жена. Понякога е като да купуваш старо желязо за претопяване. Първо говориш с тях, ухажваш ги, ругаеш ги... опитваш да ги предизвикаш да излязат от лъскавата, учтива обвивка, с която така парадират понякога. Един от най-неприятните хора, които някога съм имал неудоволствието да снимам е онзи актьор... как му беше името... Томи Лий Джоунс. Отвратително копеле. Малко след него Оливър Стоун цъфна в студиото и заяви “Дано си бърз като Ейвдън, понеже имам само пет минути”. Почти не говори с мен. Добре тогава – казах, той застана пред камерата и щрак – направих една-единствена снимка и си излязох. Какво? – рече той. – Мислех, че ще си бърз. Аз приключих. Това беше всичко, сега си върви. Какво стана ли? Той остана целия проклет ден.”