Защо френските родители смятат, че е толкова важно детето им да поздравява?

В книгата си "Да отглеждаш bebe" американската журналистка Памела Друкерман, която живее в Париж със семейството си, разкрива предимствата на френското възпитание. Париж не е място, известно с възпитателните си практики, но се оказва, че френският начин на отглеждане има ред предимства.  Книгата ще излезе на българския пазар през октомври. Предлагаме ви кратък откъс, който се фокусира върху малък, но съществен детайл от възпитанието, а именно: повечето деца бързо биват научавани да казват "моля" и "благодаря". Френските деца обаче от най-ранна възраст биват приучвани да поздравяват. Защо е толкова важно това?

 



"След вечеря в дома на Естер и съпруга й, Естер се ядоса, понеже дъщеря й не искаше да излезе от стаята си и и да ни каже „довиждане“. Най-накрая тя влезе в стаята и насила измъкна малката оттам.
- Au revoir – покорно изговори детето и Естер си отдъхна.
Ние, естествено, бяхме научили Бийн на вълшебните думички „моля“ и „благодаря“. Оказа се обаче, че на френски те са четири: sìl vous plaît, merci, bonjour и au revoir. Моля и благодаря са задължителни, но не и достатъчни. Добър ден и довиждане – особено добър ден – са крайно важни. Не подозирах, че научаването да казваш bonjour е централна част от това да станеш французин.
- Нещо като обсесия ми е децата ми да знаят да казват merci, bonjour и bonjour, madame – ми казва една френска журналистка с три деца. – Откак са станали на годинка им го повтарям по петдесет пъти на ден.
Естер дотолкова настоява на bonjour, че заплашва и наказва. „Ако не каже bonjour, остава си в стаята и няма да вечеря с гостите – обяснява тя. Така че дъщеря ми казва bonjour, макар и не много искрено, но с повторенията, нещата ще се оправят.“



Възрастните разбира се, също са задължени да се поздравяват. Мисля, че туристите в Париж често получават грубо отношение в кафенетата и магазините, само защото не са започнали с bonjour, независимо че после веднага минават на английски. Изключително важно е да започнете с bonjour, когато влизате в такси, когато келнерката доближава масата ви или искате да попитате продавача дали този панталон го има във вашия размер. Казвайки bonjour, признавате човека срещу вас за пълноценно човешко същество. По този начин показвате, че го приемате за отделна личност, а не някой, който е там, само за да ви обслужва. Изненадвала съм се как омекват хората, когато започна с едно солидно bonjour. За тях това е знак, че независимо от странния ми акцент, ще проведем цивилизован контакт.
В Америка четиригодишното дете не е длъжно да ме поздрави, когато влиза в дома ми. То се промъква под чадъра на поздрава на родителите си. В Америка също така е прието да нямам проблем с това. Нямам нужда от детския поздрав, тъй като почти не броя детето за личност; то е в отделна детска реалност. После може цяла вечер да слушам колко е надарено, без да разменим и една дума.
На семеен обяд в Щатите оставам поразена, че племенниците и братовчедите на възраст от пет до четиринайсет, не ми проговарят, освен ако аз не ги заговоря. Някои едва отронват дума-две в отговор на моите въпроси. Даже от тийнейджърите не се очаква да се представят уверено на възрастните, които не познават добре.
Част от френската обсесия по bonjour е в това, че децата не бива да са полуневидимо присъствие. Детето поздравява, следователно съществува. Точно както всеки възрастен, който влиза в дома ми, ме поздравява, така и детето трябва да го направи. „Поздравът показва, че признавате някого за личност – казва Беноа, професорът. – Хората се чувстват обидени, когато децата не ги поздравяват.“
Това не са просто социални конвенции, това е национален проект. На среща на родителите в училището на Бийн, един учител каза, че една от целите на училището е, децата да научат имената на възрастните (Бийн говори на учителите си на малко име) и да им казват bonjour, au revoir и merci. В брошурата пише, че децата в предучилищната, трябва да показват усвояване на „цивилизоваността и учтивостта“, включително „да поздравяват учителя в началото и края на деня, да отговарят на въпроси, да благодари на човека, който им помага и да не прекъсват някого, докато говори.“
Френските деца невинаги се справят с bonjour. Обикновено има кратък ритуал, при който родителят избутва детето („Кажи bonjour!). Обикновено, възрастният, който трябва да бъде поздравен, изчаква малко и приятелски казва, да не се притесняват. Това също облекчава задължението.

 

Памела Друкерман с трите си деца

Да караш децата да казват bonjour носи ползи не само за възрастните. То помага на децата да разберат, че те не са единствените, които имат чувства и нужди.
- Така няма да стане саможива – казва Естер. - Децата, които игнорират хората, и не казват bonjour, просто си остават в техния мехур. И тъй като родителите им са се посветили на тях, те остават с впечатлението, че трябва само да получават, не и да дават.“
Да казваш „моля“ и „благодаря“ поставя децата в по-ниска, получаваща позиция. Възрастният или прави нещо за детето или то го моли за нещо. Но bonjour и au revoir поставя възрастни и деца на равна основа, поне за момент. Циментира идеята, че децата са хора със собствени права.
Няма как да не си помисля, че оставянето на американското дете да се промъкне през вратата без да ме поздрави, отключва верижна реакция, в която след малко то ще скача по дивана, ще отказва да яде друго, освен чиста паста без сос и ще хапе крака ми, докато вечерям. Ако детето е извинено от това първо правило, то е извинено и от много други или пък е неспособно да ги следва. Казването на bonjour е сигнал за детето, както и за всеки друг, че то е в състояние да се държи добре. Това задава целия тон на взаимоотношенията между възрастните и детето.
Родителите признават, че да поздравиш по някакъв начин е акт за възрастни.  - Не смятам, че е лесно да кажеш добър ден“ – казва Дениз, която се занимава с медицинска етика и има две момичета на седем и девет, - но това дава увереност на децата, че техният поздрав е важен за възрастния. Мисля,че дете, което не казва bonjour, на практика не може да се почувства уверено.
Нито пък родителят на детето. Ето затова bonjour е и силен индикатор за възпитание. Децата, които не казват френските вълшебни думички, рискуват да получат етикета mal élevé – зле възпитани.
"Във Франция дете, което отива някъде и не казва bonjour madame; bonjour monsieur е дете, което бива отхвърлено – казва тя. –  Шестгодишно, което не вдига глава от телевизора, за да поздрави родителя на приятелчето, на което гостува… Всеки ще го помисли за лошо възпитано. Не бих казала, че това е нормално.
Ние сме общество спазващо множество кодове. Ако не поздравяваш, просто биваш изключен. Глупаво е, но е така. Ако не научиш на това децата си, лишаваш детето от шансове да се интегрира и да се среща с хора. В книгата си препоръчвам да научите децата си на това правило“ - казва журналистката Одри Гутар, автор на книга, посветена на възпитанието.
Гледай ти! Уж бях забелязала, че френските деца казват bonjour, но не знаех, че на това е заложено толкова много. Това е индикатор, също като белите зъби в щатите. Когато кажеш bonjour показваш, че някой е инвестирал в твоето възпитание и че ще играеш по базовите социални правила.