Досадата е хубаво нещо - не спасявайте децата от нея!

Да, досадата е хубаво нещо и не е зле децата да я изпитват. Прочетете още веднъж това изречение и си отдъхнете. Спрете да се терзаете, че не ги стимулирате достатъчно, особено през лятото, когато са вкъщи и нямат какво да правят, а съседчето ходи на езда, керамика, тенис, френски и балет. Скуката е нещо важно и необходимо, с което децата трябва да свикнат да се справят, казва канадската авторка и терапевтка "Алисън Шейфър" в книгата си "Край на мита за добрата майка", изд. "Колибри. Предлагаме ви откъс от нея:

"Ако не скучаят понякога , става така, че получавам имейли като този:

„Алисън, моето дете е на три и половина и аз не мога да свърша нищо, понеже то постоянно е с мен и иска да си играем. Чувствам се виновна, когато не го правя, но и съм изтощена от това че постоянно е закачено за мен. Кога е окей да го оставя да си играе само?“

Въпросът е от често задаваните: Кога е окей? „Окей“ е от ден първи! Децата, които имат майка си за другарче в игрите, очакват тя да продължи винаги да им е другарче. Защо да не го очакват? Това е всичко, което познават и което са изпитвали. Тези деца стават изискващи и зависими. Накратко, ето че отново сме се престарали, прекалили сме с вниманието и сме ги разглезили.

В прекомерното си старание без да искаме сме им отнели способността да се забавляват сами. Те трябва да видят, че майка им не е налице през цялото време, и че собственото им добруване се самогенерира отвътре.

ТЯХНА работа е да открият и намерят начин да се забавляват сами. Трябва да се научат как да се забавляват сами, а това може да се научи само с практика.

Това е по-важно, отколкото звучи на пръв поглед. Досадата и скуката са родното място на креативността и способността за решаване на проблеми. Не е ли хубаво да захраним децата с тези чудесни качества? А за да стане, трябва да отстъпим назад и да поемем по бавния път. Когато ни омръзне да слушаме вечната детска литания: „СКУУУУУЧНО ми е“ или „играй с мен“ – бързото решение е да започнем да играем с тях и това им дава идея какво да направят и следващия път или просто да им пуснем видеото (макар че се заричахме да е само по един час на ден). Това обаче решава проблема само за кратко.

 



А ако просто не се намесим и изчакаме, чакаме, чакаме… ще видим, че от дълбините на скуката, когато стоновете са най-силни, креативната искра ще бъде запалена! Както съпругът ми Кен казва на дъщерите ни, когато се оплакват, че скучаят:

„Скучаете? Чудесно! Скуката е моментът преди вдъхновението!“

Джошуа е сам в столчето си на задната седалка в колата. Той е отегчен. Няма какво да прави. След десет минути оплаквания и мрънкане, той завърта глава и установява, че може да гледа през прозореца. Да гледа отминаващите пътни знаци започва да му се струва готино. Те изникват изведнъж, толкова неочаквано. Всеки път – нова изненада. Никога не му се е случвало да погледне света по този начин. След десетина минути, той се разнообразява, сключвайки вътрешно облог: какво ще види сега – пътен знак или електрически стълб? Накрая забелязва, че електрическите стълбове са равноотдалечени и започва да се пита има ли начин разстоянието помежду им да се измери. Започва да брои след всеки стълб, за да провери.

Джошуа трябва да си запълни времето и го знае. Той започва да търси начини това стимулира мозъка му и е креативно. Той започва да обръща внимание, да се фокусира, да присъства, да мисли и да изследва. И всичко това заради блаженото състояние на „скука“.

Играта е много важна за децата. Но „неструктурираната, свободна игра“ е нещо различно от структурираната игра или организираното забавление – преобладаващата норма в повечето семейства.

Чрез неструктурираната свободна игра децата се учат. Играта е „работата“ на детството. Когато дете няма ясен сет разпореждания, но е оставено да създава и изследва – то ще го направи. Откритието, че възглавниците на дивана могат да се превърнат в крепост, е креативно. То е нов начин да гледаш нещата. Това е мислене извън кутията. После детето може да намери начин да закрепи възглавниците в краищата, което си е научен урок. Сетете се за стотиците неща, които учехте, докато играехте с онези трошливи борови шишарки! Разпарчетосвате ги, виждате дали отскачат, пробвате да ги захванете една за друга, хвърляте ги по мишена. Ако сте дете и се занимавате с това, мозъкът ви работи на забързана предавка. Но ако сте само партньор на мама в играта и тя измисля да хвърляте шишарки по цел, това отново се превръща в структурирана игра. Креативният момент е най-важният.

Един ден в детската градина наблюдавах купища примери за недирижирана от възрастните неструктурирана игра. Група момиченца отиде в кухненската част и започнаха да си правят къща. През това време група момчета играеха с кубчета. В следващия момент двете групи се опитаха да намерят начин да играят заедно. Едно момченце грабна една от пластмасовите храни на момиченцата и изтича обратно при своите. Сложиха храната зад малка ограда, която бяха построили. Момичетата дойдоха и си я взеха обратно.  След няколко рунда на грабене, което правеха кикотейки се, забавлявайки се да се промъкват и да се надхитрят – комбинираха игрите си. Всичката храна отиде при момчетата, които използваха кубчетата, за да направят пазар, а момичетата пазаруваха с въображаеми пазарски колички.

Те се учеха на коопериране и социализация: кога промъкването и грабенето са „забавни“ и кога се минава границата? Как да накараш някого да играе с теб? Как да слееш две отделни игри в една? Как кубчетата могат да се използват за съхранение на храна?

Толкова неща за учене. И това е форматът, за да се получи – експериментално. Представете си сега, че налице беше и някоя типична майка. Гарантирам ви, че някое от децата щеше да получи конско, задето не споделя, друго извадено от игра, задето граби пластмасовата храна без да пита дали може. Щеше да има лекция колко е лошо да се краде. Мама щеше да решава дилемата как да раздели пластмасовите храни между двата отбора, отбелязвайки си наум да купи още такива, за да има за всички. Всичко това щеше да разбие потока на тази чудесна игра и да попречи на мъдростта, която децата щяха да усвоят сами. Точно това е видът опит, от който нашите деца се нуждаят най-много, а това означава – по-малко от вас."

 

Откъсът е от книгата "Край на мита за добрата майка" и се публикува с разрешението на издателството.