Колко е важно да научим децата да не получават всичко веднага

Запознавали сме ви с "маршмелоу теста" на професор Уолтър Мишел. Ето още един поглед върху него от Памела Друкерман, американска авторка, която живее в Париж. Тя отглежда децата си във френската столица и съпоставя двата модела на родителство - френския и американския. Наблюденията си сумира в книгата Bringing up bébé, която предстои да излезе на български в издание на "Колибри". Тук ви предлагаме откъс.

 

Уолтър Мишел е най-известен с провеждането на „маршмелоу  теста“. Експериментът се състои в това, че изследователят вкарва четири, пет-годишно дете в стая, където на масата има един маршмелоу бонбон. Асистентът казва на детето, че ще го остави само в стаята за известно време, ако детето съумее да не изяде бонбона, докато той се върне, асистентът ще му даде втори бонбон. Ако изяде бонбона, ще остане само с него.
Това е доста труден тест. Само едно на всеки три е устоявало и не е изяждало бонбона през петнайсетте минути – колкото трае целият експеримент, докато асистентът отсъства. Някои изяждали бонбона в мига, в който оставали сами. Повечето изчаквали едва трийсет секунди.
През 80-те Мишел отново се среща с децата от първия тест, за да види дали онези, които умеят да изчакват, се справят по-добре като тийнейджъри. Той и колегите му откриват интересна корелация: колкото по-дълго са устоявали децата на изкушението като четиригодишни, толкова по-високи показатели имат по редица изследвани параметри. Наред с другите умения, търпеливите били по-добри в концентрацията и разсъдливостта. А според доклада, който Мишел и колегите му публикуват през 1988, „те нямат склонност да блокират, когато са под стрес.“

Възможно ли беше като караш детето да отлага удоволствието – както правеха френските родители от средната класа – да го правиш по-спокойно и устойчиво? Докато американчетата от средната класа, които като цяло много повече са свикнали да получават това, което искат веднага, се паникьосват, когато са под стрес? Възможно ли беше френските родители – по инстинкт и по традиция – да правят точно това, което експерти като Мишел препоръчват?
Дъщеря ми, която редовно получаваше това, което иска на секундата, можеше за секунди да премине от спокойно към истерично състояние. Когато се връщах в Америка, виждах че мизерната картина на пищящи пеленачета, искащи веднага да излязат от количката или дърпащи се с писъци по време на пресичане, е част от пейзажа.
Рядко виждах подобни сцени в Париж. Френските бебета и малки деца, които бяха научени да изчакват, изглеждаха странно спокойни, когато не получаваха исканото веднага. Когато посещавах френски семейства и наблюдавах децата им, забелязвах подозрителната липса на мрънкане и оплакване. Често – със сигурност значително по-често, отколкото в моята къща – всеки беше спокоен и погълнат от заниманието си.


Във Франция често ми се случваше да гледам полу-магически сцени, в които възрастни успяваха да си изпият на спокойствие кафето и да проведат нормален разговор в присъствието на малките си деца. Чакането даже е част от възпитателните особености. Вместо да кажат „тихо“ или „спри“, на непослушно дете, французите използват attend, което значи „чакай“.
Мишел не е провеждал експеримента си върху френски деца, но като дългогодишен наблюдател на френските нрави, останал поразен от разликите между френските и американските деца.
В Америка „оставаш с впечатлението, че самоконтролът е нещо изключително трудно за децата, казва той, включително и за моите собствени внуци. Не обичам, когато звъня на дъщеря си и тя ми казва, че трябва да затваряме, понеже някое от децата я дърпа и тя непрестанно ги увещава „Стой малко, говоря с деди.“ .
Да имаш деца, които умеят за изчакват, прави семейният живот по-приятен. Децата във Франция „изглеждат много по-дисциплинирани и отглеждани по начина, по който бях възпитаван аз – казва Мишел. – Когато на гости дойдат французи с малки деца, можеш да се насладиш на истинска френска вечеря… очакванията към френските деца са, че те ще се държат подобаващо, кротко и ще се насладят на вечерята.“


 

„Наслаждавам се“ е важен глагол тук. Повечето французи не очакват децата им да са неми, безрадостни и да угодничат на възрастните. Френските родители обаче не разбират как децата им биха могли да се наслаждават, ако не умеят да се контролират.
Често чувам френски родители да казват на децата си да бъдат sage. Изразът sois sage е малко като „бъди добър“ . Но и нещо повече. Когато казвам на дъщеря си да е добра, когато отиваме в нечия къща, то е сякаш тя е диво животно, което трябва да бъде укротено за час или два и после отново да подивее. Предполага че да е добра е точно обратното на нейната природа.
Когато казвам на дъщеря си да бъде sage също й казвам, да се държи подобаващо. Но освен това я моля да използва преценката си и да е внимателна и уважителна с другите, предпоставям, че тя ще има правилната преценка за ситуацията и ще се владее. А също така, че й вярвам.



Да си sagе не значи да си скучен. Френските деца, които познавам, доста се забавляват. През уикендите детето ми и приятелите му тичат и викат, и се смеят из парка с часове.
Родителите просто не виждат как едно дете може да извлече удоволствие от дадено преживяване, ако не притежава достатъчно търпение. За тях да имаш самоконтрол, да можеш да стоиш кротко, вместо да нервничиш, да се дразниш и да изискваш нещо, позволява на децата да се забавляват.
Френските родители и педагози не се заблуждават, че децата са способни на постоянно търпение. Те не смятат, че едно дете може да седи мирно по време на цяла симфония или формална вечеря. Когато става дума за търпение, обикновено се имат предвид няколко минути ли дори секунди.
Но дори тези малки забавяния изглежда са решаващи. Убедена съм, че тайната на това френските деца рядко да мрънкат или да правят сцени – или поне значително по-рядко от американските – е, че са развили вътрешни умения да се справят с фрустрацията Те не очакват да получат това, което искат веднага. Когато френските родители говорят за „образование“ те най-често имат предвид да научат децата как да не изядат маршмелоу бонбона.